Психологията на самотата: защо се чувстваме самотни сред хора?

Автор: Роза Филева-Хаджова

Защо се чувстваме самотни сред хора?

Понякога самотата не идва, когато сме сами. Можем да бъдем сред хора и да се чувстваме празни. И можем да бъдем сами – и да усещаме тишина, която е спокойна и смислена. Това разграничение очертава разликата между самотата като дефицит и способността да бъдеш сам — състояние, при което не се чувстваш изоставен — като постижение на психичното развитие. Способността да бъдеш сам представлява вътрешна опора – устойчиво чувство за себе си, което позволява контакт със собствените преживявания без тревога от изоставяне или разпад. Както подчертава Donald W. Winnicott в „Capacity to Be Alone", тя се основава на ранния опит да бъдеш сам в присъствието на друг.

Самотата като вътрешно преживяване

Самотата е субективно състояние, свързано с липса на вътрешна стабилност. Тогава уединението се преживява като тревожност, празнота или психична нестабилност (дезинтеграция), а човек се чувства изоставен дори сред други. При наличие на психична стабилност същото това уединение може да се превърне в пространство за мислене, творчество и психично възстановяване.

Произход: ранната връзка

В основата на тази способност стои ранната връзка между детето и грижещия се за него. Бебето не съществува изолирано, а във взаимоотношение, което формира начинът, по който се изгражда вътрешният свят. Чрез преживяването на стабилно, ненатрапчиво присъствие детето изгражда сигурност, а постепенно и способност да бъде само, без да се чувства изоставено. Ключовият момент е опитът да бъдеш сам, докато другият е „там" – наличен, но ненатрапчив. Това позволява спонтанните преживявания да бъдат усетени като собствени и да се интегрират във вътрешния свят. Така се формира вътрешно усещане за „другия", което прави възможно уединението без чувство за загуба.

Дефицити и последствия

При нестабилна или непоследователна ранна среда тази способност може да остане неразвита. Самотата тогава се преживява като заплашителна, свързана с празнота и вътрешна нестабилност. Потребността от постоянна външна стимулация често служи като защита срещу това преживяване.

Психотерапевтична перспектива

Психотерапията създава условия за възстановяване на тази способност. В началото тишината може да бъде напрегната, но постепенно се превръща в поносима. В присъствието на терапевта като стабилен, ненатрапчив „друг" пациентът отново развива способността да бъде сам, без да се чувства изоставен.

Заключение

Способността да бъдеш сам не означава изолация, а вътрешна автономия. Тя позволява свързаност с другите, без зависимост от тяхното постоянно присъствие. Да бъдеш сам означава да останеш със себе си спокойно – състояние на вътрешна устойчивост, при което отсъствието на другите не води до загуба на себеусещане.

Използвана литература

• Winnicott, D. W. (1958). The capacity to be alone. The International Journal of Psychoanalysis, 39, 416–420.

• Winnicott, D. W. (1999). Игра и реалност. Лик.

• Winnicott, D. W. (2018). The maturational processes and the facilitating environment: Studies in the theory of emotional development. Routledge.

• Кейсмънт, П. (1999). Да се учим от пациента [Learning from the patient]. Лик.