Шекспир и психологията на изневярата: вина, желание и самоизмама

Сонет 152

Да, зная – моята любов е грешна.
Но си двойно по-виновна тук:
Забрави клетвата си пред съпруг
И хукна с първия, когото срещна.

Но мога ли да те упреквам сам
И всичко тук да струпвам на гърба ти,
Щом сам не два, а цели двайсет пъти
Кривил съм си душата аз без срам.

Лъжливи клетви – Бог ми е свидетел!
Аз клел съм се – от тебе заслепен –
Че ти изгаряш от любов по мен,
Че си сама самата добродетел.

Аз се лъжех, че си чиста, че си свята,
И сам така си опетних душата.

(Шекспир, 2023, с. 156)

Още Уилям Шекспир представя изневярата не просто като морално провинение, а като вътрешно разцепване между желание, вина и самоизмама. Лирическият субект признава не само предателството на другия, но и собственото си участие в поддържането на илюзията. Именно тази амбивалентност се превръща в централна тема и в съвременните психоаналитични концепции за изневярата.

Как съвременната психоанализа разбира изневярата

В съвременната психоаналитична мисъл изневярата се разглежда все по-малко като изолиран акт на морално отклонение или импулсивно поведение и все повече като комплексен вътрешнопсихичен феномен, който не може да бъде редуциран единствено до нарушаване на моногамната норма. Вместо това тя се концептуализира като „симптоматично действие“. За разлика от класическите фройдистки интерпретации, които поставят акцент върху конфликта между либидо (психичната енергия на желанието, привличането и стремежа към близост и удоволствие) и забрана, съвременните автори интегрират теории за привързаността, регулацията на емоциите и нарцистичната организация на личността (организация на личността, при която чувството за собствена стойност е силно зависимо от признанието и оценката на другите), за да обяснят множеството функции, които изневярата може да изпълнява. В този смисъл изневярата се мисли като място на пресичане между вътрешния свят на личността и полето на отношенията.

Изневярата през призмата на Отто Кернберг: нарцисизъм, идеализация и вътрешна празнота

Една от най-влиятелните съвременни линии на мислене идва от обектните отношения и структурната теория на личността, особено в работата на Отто Кернберг. Той подчертава, че при по-нестабилна идентичност аферата често служи като опит за поддържане на грандиозно Аз-изживяване чрез идеализация на нов обект. В този смисъл външната връзка не е просто израз на желание за разнообразие, а регулатор на вътрешна празнота и агресия, които не могат да бъдат интегрирани в личността на партньора. Кернберг обръща внимание и на амбивалентността – необходимостта от обект, който едновременно да бъде идеализиран и обезценяван, процес, който често се разиграва чрез разделяне между „вътрешен“ и „външен“ любовен обект.

Теория на привързаността: как ранните отношения влияят върху изневярата

Теорията на привързаността, развита първоначално от Джон Боулби и по-късно интегрирана в съвременната психодинамика, предоставя друга важна рамка за разбиране на изневярата. В този контекст аферата може да бъде интерпретирана като стратегия за справяне с несигурна привързаност (модел на отношения, характеризиращ се със силна нужда от близост и постоянен страх от изоставяне или отхвърляне), при която индивидът използва външни отношения, за да регулира тревожност, страх от изоставяне или преживяна емоционална недостъпност в основната връзка. При тревожно привързаните индивиди изневярата понякога се явява парадоксален опит за възстановяване на сигурност чрез външно потвърждение на собствената желаност, докато при избягващите типове тя може да функционира като средство за поддържане на емоционална дистанция, без директно прекъсване на основната връзка. Така изневярата се мисли не като случайно отклонение, а като логично следствие от стабилни, ранно формирани модели на релационна регулация.

Релационната психоанализа: изневярата като послание на двойката

Релационната психоанализа, представена от автори като Стивън Мичъл, пренасочва вниманието от индивидуалната патология към взаимно конструираните сценарии в двойката. В този модел изневярата се разбира като част от повторяеми модели, в които и двамата партньори участват, макар и асиметрично. Аферата може да бъде разглеждана като „външна сцена“, на която се изиграват неосъзнати конфликти на двойката – например между нуждата от близост и страх от сливане, или между желание за признание и преживяване на обезличаване. Изневярата функционира като вторичен механизъм за възстановяване на нарушена емоционална регулация, който обаче често допълнително задълбочава първоначалната травма. В този смисъл тя се превръща в комуникативен, макар и деструктивен, акт, чрез който чувствата, които не са изказани намират израз.

Джесика Бенджамин и нуждата от взаимно признаване

В интерсубективната перспектива на Джесика Бенджамин централно място заема понятието за „взаимно признаване“. Тук изневярата може да се разбира като резултат от срив в преживяването на субектност във връзката – когато единият или двамата партньори престават да се преживяват като взаимно признати автономни субекти. Когато връзката се организира около доминация, обезличаване или хронично непризнаване, външната връзка може да придобие функцията на пространство, в което субектността се преживява отново като жива. Това не оправдава поведението, но го позиционира като опит за възстановяване на психична цялост. По този начин аферата се явява не просто търсене на нов любовен обект, а опит индивидът да се преживява като видян и признат.

Изневярата като травма на доверието и привързаността

Съвременната психоанализа подчертава също така идеята за изневярата като „травма“. В този контекст тя се описва като събитие, което може да предизвика сериозно разстройство в системата на привързаност и да бъде преживяно като „рана“ върху базовото чувство за сигурност и доверие. Някои автори я определят като дълбока дестабилизация на вътрешния модел на връзка. От тази гледна точка изневярата не е само морален или поведенчески акт, а събитие с потенциално травматични последици върху психичната организация.

Какво показват съвременните изследвания за изневярата

Съвременната клинична литература, включително систематични прегледи и анализи, последователно показва, че изневярата е тясно свързана с фактори като стил на привързаност, удовлетвореност от връзката и индивидуални потребности от свързаност. Това подкрепя разбирането, че тя не е едномерно поведенческо отклонение, а мултидетерминиран феномен, който възниква на пресечната точка между личностова структура и контекст.

Психоаналитичната терапия след изневяра: отвъд вината и обвиненията

В терапевтичната практика съвременният психоаналитичен подход не се ограничава до въпроса за вината или „избора“, а се фокусира върху функцията на изневярата в живота на индивида и двойката. Тя се разглежда като решение – макар и често разрушително – на проблеми, свързани със стила на привързаност, нарцистична уязвимост и нужда от признание. Терапевтичната работа цели да трансформира този „действен симптом“ в символизирано преживяване, което да позволи нови форми на свързване, независимо дали в рамките на съществуващата връзка или извън нея.

Заключение: от Шекспир до съвременната психоанализа

В заключение, съвременната психоаналитична теория разглежда изневярата не като единичен морален провал, а като сложен психичен феномен. От Шекспировия герой, който осъзнава собственото си участие в илюзията, до съвременните психоаналитични модели, изневярата се разкрива като опит за разрешаване на вътрешни конфликти чрез другия човек. Именно затова нейното разбиране изисква задълбочено внимание към сложните процеси на желание, привързаност, признание и психична организация, които стоят зад нея.

Използвана литература:

Allen, E. S., & Atkins, D. C. (2005). The multidimensional and developmental nature of infidelity: Practical applications. Journal of Clinical Psychology, 61(11), 1371–1382.

Benjamin, J. (2004). Beyond doer and done to: An intersubjective view of thirdness. The Psychoanalytic Quarterly, 73(1), 5–46.

Benjamin, J. (2018). Beyond doer and done to: Recognition theory, intersubjectivity and the third. Routledge.

Bowlby, J. (1988). A secure base: Parent-child attachment and healthy human development. Basic Books.

Duba, J. D., Kindsvatter, A., & Lara, T. (2008). Treating infidelity: Considering narratives of attachment. Journal of Couple & Relationship Therapy, 7(1), 23–40. https://doi.org/10.1080/15332690802154560

Ghiasi, N., Rasoal, D., & Haseli, A. (2023). The interplay of attachment styles and marital infidelity: A systematic review and meta-analysis. Heliyon, 9, e23261. https://doi.org/10.1016/j.heliyon.2023.e23261

Josephs, L. (2006). The impulse to infidelity and oedipal splitting. International Journal of Psychoanalysis, 87(2), 423–437. https://doi.org/10.1516/5A5V-WLPB-4HJ3-329J

Kernberg, O. F. (1995). Love relations: Normality and pathology. Yale University Press.

Kernberg, O. F. (2014). Severe personality disorders: Psychodynamic strategies. American Psychiatric Publishing.

Mendelsohn, R. (2014). “Collusive infidelity,” projective identification, and clinical technique. The Psychoanalytic Review, 101(4), 517–546.

Mitchell, S. A. (1988). Relational concepts in psychoanalysis: An integration. Harvard University Press.

Mitchell, S. A. (1997). Influence and autonomy in psychoanalysis. The Analytic Press.

Warach, B., & Josephs, L. (2019). The aftershocks of infidelity: A review of infidelity-based attachment trauma. Sexual and Relationship Therapy, 36(1), 68–90. https://doi.org/10.1080/14681994.2019.1577961

Уилям Шекспир. (2023). Сонети (К. Кадийски, прев.). Колибри.